This book reminded me of my home and all the little things I've forgotten. I loved how Penkov weaved a beautiful story of history and the present, and of my homeland of Bulgaria.
Beautiful, just beautiful. Thank you for this gift.

I absolutely loved read this book. Penkov's prose is like poetry - sweet to read, elaborate in its descriptions, rich in the metaphors and full of longing. I loved every story in this collection, each story reminded me of my love for home.
Before reading one of Penkov's stories in another anthology, I hadn't known that Bulgaria had such a complicated history with Turkey and Cold War. Beyond Sofia, I hadn't known about the wilderness and the mountains. This book taught me about all this, and gave me a well rounded perspective, beyond the single voiced one that I always try to escape.

Strongly recommend this book !

Awesome short stories. Just enough information on the Ottoman occupation of the Balkans to help you start understanding the region. Hilarious accounts of Bulgaria and Bulgarians during and after communism. The author is an excellent story teller—the stories are so good they HAVE to be real, or at least inspired by real events.

Απ τα καλυτερα βιβλία που εχω διαβάσει ! Με κυρίευσε μια αίσθηση μελαγχολίας για την χώρα μου!

Несъмнено добри разкази, макар че усещам на моменти изжестна доза маниерничене и поза.

"And so this story ends. Many have told it before and many have sung about it. It is in the air and in the water, in the valleys and in the steep hills. And up in the Mountain you can still hear that lulling—the voice of a woman, soothing her children in times of despair, in times of darkness."
•••
This has been on my to-read list for quite literally 10 years (I saw it in a bookshop in Massachusetts in 2011) and it just really did not disappoint at all. A collection of short stories set in Bulgaria, they twist around what we get to choose in our identity, how the past continues to shape us, and the changes cultures endure. Loved this collection.

Много, много ми харесаха разказите, особено "Девширме" и "На изток от Запада". Въздействаха ми силно, някои така здраво ми стиснаха гърлото, че още не мога да се отърся. Единствено по-слаб ми се видя "Нощният хоризонт" заради прекалено едновремешния стил.

Любима част от "Девширме" и може би от цялата книга, защото много се свързвам с написаното:

Spoiler

"И за да избегнем дебелите пликове, започнахме да си пишем все по-кратки бележки. И смисълът на тези бележки взе да изтънява. Вярно, едно писъмце от сестра ти е винаги скъпо, винаги мило, но в крайна сметка тези писъмца нищо съществено не ни казваха, само най-общите факти. А пък общите факти жива картина не могат да ти нарисуват. Какво ме е грижа мен например, че ходила цялата фамилия на море? Че оня ден, като купувала марули, майка ми срещнала някаква стара позната и че ми пращала тая позната специални поздрави? Че оня ден ми се родило племенниче? Нали аз сега съм тук, така надалеч, че нито знам дали е било топло морето, нито дали майка ми по-изгодно е взела марулите, нито дали сняг е валяло, като си е поемал племенникът ми първата глътка въздух. Не знам например кой е държал чадъра, за да опази сестра ми от снега, докато се е качвала тя с бебето в колата. Само едно знам - не съм бил аз. И понякога друго не ми трябва да знам."

Οκτώ διηγήματα, κάποια εκ των οποίων είναι εξαιρετικά, όλα όμως είναι αξιόλογα. Η γραφή του νεαρού Βούλγαρου συγγραφέα, είναι αξιαγάπητη.

Από τα διηγήματα προκύπτουν ενδιαφέρουσες εικόνες από την ζωή στην Βουλγαρία, τα δύσκολα και φτωχά χρόνια, πριν την πτώση του κομμουνισμού. Πολύ ζωντανά όλα, παρά το μικρό της ηλικίας του, φαίνεται σαν να τα έχει ζήσει. Το δέυτερο θέμα που θίγεται είναι η μετανάστευση στην Αμερική· άλλωστε ο ίδιος ο συγγραφέας ζει εκεί από το 2001 και γράφει στα αγγλικά.

Αυτό που χαρακτηρίζει τα περισσότερα διηγήματα, είναι το πολύ καλό του χιούμορ, που σπάνια έχω συναντήσει σε μυθιστόρημα. Πολύ ενδιαφέρον βιβλίο για όποιον ασχολείται με την ιστορία των Βαλκανίων. Σίγουρα ένα βιβλίο που γεννάει όμορφα συναισθήματα.

Το συστήνω ανεπιφύλακτα.

Не зная защо отлагах толкова дълго четенето на разказите, след като така или иначе останах приятно впечатлена от романа на Мирослав Пенков ("Щъркелите и планината"). Всички разкази в "На изток от Запада" са пропити с една сладка и едновременно с това мъчителна носталгия по родното във всичките му форми и измерения. Езикът и стилът на писане помагат на читателя да се потопи напълно в атмосферата, да се наслади и да почувства прочетеното. Предполагам, че книгата би се възприела различно от родната и от чуждата публика, но със сигурност би помогнала на чужденците да се запознаят, макар и повърхностно, с душевността и народопсихологията на българина, както и с моментите от историята, спомогнали за формирането им такива, каквито са (Някои от историите се развиват във времената на Османско иго, други по "Бай-Тошово време", а трети - съвсем в началото на Демократичните промени, когато доста от сънародниците ни са тръгнали да дирят щастието си по широкия свят.). Авторът не се старае да скрие "кирливите ни ризи" дълбоко в килера и да ни представи изцяло в героична светлина или пък в светлината на невинен дълбоко изстрадал народ. Напротив, доста често говори за нелицеприятни и болезнени истини, които са факт от нашата реалност и всеки сам трябва да избере дали да ги замете под килима, или да си извлече поука от тях.
Не бих могла да си избера любим разказ, защото всеки е различен, със своя собствена идея и свой собствен заряд. Финалът на сборника е особено силен и запомнящ се. Разказ за историята на едно разбито семейство емигранти, в което майката забранява на детето да говори български език в рамките на дома и всячески се старае да го приобщи с американчетата, а бащата използва всяка свободна минута в опити да съхрани родовата памет у дъщеря си и да ѝ разкаже за всичко онова, което е част от нейната идентичност и тече у вените ѝ поколения наред, но което тя вероятно никога няма да може да види с очите си. Паралелно с това се разказва и за съдбата на страшния еничар Али Ибрахим, който, забравил корена и рода си, години наред пролива братска кръв в името на чужда вяра. Кръвта обаче вода не става и той не може да избяга от съдбата си, като прескъпо заплаща за своите грехове. А тук идват и логичните въпроси. Защо е нужно да помним и знаем кои сме, където и да се намираме? Научили ли сме нещо от миналото си или сме принудени да повтаряме историята отново и отново? Можем ли да култивираме цялата болка и да използваме нейната съзидателна сила, за да изградим по-добро бъдеще за себе си, или сме обречени да се удавим в страданието и да повторим съдбата на предците си?

Трудно ми е да подредя мислите и впечатленията си в структурирано изложение. Освен това и нямам опит в писането на ревю за сборници с разкази, затова ще завърша с един цитат, а ще оставя на вас да решите дали да надникнете между страниците и да прочетете повече.

"-Джон Мартин - питам го сега. - не ги ли мразиш всичките тези гадове? И тях, и скъпарските им лодки. Не чувстваш ли завист?
- Не, сър - казва ми Джон и си кара лодката напред.- Нито завиждам, нито ги мразя.
- Пък аз ги мразя, Джон - казвам му. - И като ги гледам, само едно чувство изпитвам. Имаме си за него много звънка българска дума. Яд. Яд ми стяга гърдите и от яд едва дишам.
Побутвам Ели лекичко с крак по гърба.
-Еленце, миличко, тебе яд ли те е като ги гледаш?
- Не много - казва ми тя.
- А трябва, моето момиче.
И се обръщам към Джон Мартин да му я обясня тая думичка.
- Яд, Джон Мартин - обяснявам му - изпълва отвътре всяка българска душичка. Тоя яд ни бута нас напред, като мотор. Тоя яд е като завист, но не само. И като злоба, и ярост, и гняв, но по-елегантно, по-усложено чувство. Тоя яд е състрадание за твой ближен. Ще речеш например, ей, брате, как ме е яд за тебе. Тоя яд е за нещо съжаление, я за пропусната сгодна възможност, я за изтърван златен шанс. Как ме е яд, брате, ще речеш, каква златна възможност пропуснах. Ей тези всичките чувства, на едно събрани, в една приказна дума. Яд. Опитай се да ми я кажеш!
Но Джон Мартин хич не опитва."