Отдавна обичам как разказва Етгар Керет - и на хартия и на живо.
Обичам го като приятел от детинство, с когото сме седели на тротоара и сме си разказвали истории. Истории, които са звучели като небивалици, но след години осъзнаваш, че са били съвсем истински и някак си са станали и останали част, от това, което си.
"Седем добри години", както самият автор признава, е много лична книга.
В нея Керет говори за страховете, тъгите и съмненията като част от собственото си ежедневие.Диалозите и случките, в които главни герои са той и семейството му, са очарователни, забавни и умилителни.
Етгар е загрижен и обичлив баща, който се опитва да разбере и приеме лудостта на света, да го преведе на по-разбираем за сина си език. Напомня ми на героя на Роберто Бенини в "Животът е прекрасен" - усмихва се пред лицето на грозното и необяснимото, разрошва косата на Лев и му казва "Не се плаши моето момче, това е само игра, която в крайна сметка ще спечелим".