kristiamihaylov's reviews
110 reviews

3.5

Достоевски вае не само голяма част от изяществото на руската литература, но и световната. Революционните му идеи намират отклик и в сферата на психологията и философията. Самият Ницше казва, че руският писател е единственият психолог, от когото той е научил нещо, а Зигмунд Фройд, бащата на психоанализата, изразява признание към неговите прозрения в тази област. Гениалното литературно творчество на Достоевски е съсредоточено в направлението на реализма и обхваща темите за морала и загубата на личната идентичност.

В „Престъпление и наказание“ Достоевски разказва историята на младия бивш студент Родион Романович Разколников, който е „покварен“ от незатихващо умопомрачение, и плод на това вътрешно състояние е покъртителната кървава сцена след вече взетото му решение да убие стара лихварка. Романът разглежда в детайлност човешкия копнеж, гордост, вътрешен страх, погнуса, вина, гняв и тъга.

Образът на Разколников се отличава със своята разнолика природа. Той придвижва вяло съществото си в свят, от който сам избира да се отчужди. Героят носи в себе си вкоренено усещане за нравствено величие. В него се преплита и представата за рационалния егоизъм, който първоначално произлиза от изключително важно за историята на Русия нихилистично движение. Според литературния критик Николай Чернишевски рационалния егоизъм служи като основа за социалистическото развитие на човешкото общество. Междевременно Достоевски изразява своята критика към философския принцип в „Записки от подземието“.

Убийството на старицата преминава и през призмата на утилитаризма и нихилизма - отнемайки живота й, Разколников оправдава това с думите: „Аз не човека убих, аз принципа убих!” - той вярва, че единствено неговите морални правила и действия биха допринесли за благоприятните условия на социума.

Нюансите, които преобладават в романа са многоизмерни, но в епилога се разкрива една по-различна същност на главния герой. Духовното му израстване е символ за невинаги равния земен път на всеки, който трябва да бъде изминат, за да се достигне до Изцеление.

• „Ако бях успял, трябваше да бъда коронясан със слава, но сега съм в капан.“

• "Някои нови микроорганизми нападат човешките тела, но тези микроби са надарени с разузнавателна способност и ... Мъжете, нападани от тях, веднага са полудели и яростни".

Наскоро се запознах с творчеството на Блага Димитрова чрез прочита ми на избраните стихотворения в „Копнеж“, които възвърнаха любовта ми към българската поезия, или по-точно съвременната такава. В стихосбирката се усеща благоуханието на свещената женственост, човешката болка и страдание, нежното крило на любовта и добродетелта, като всички са кондензирани с житейския път на поетесата.

Следващата крачка беше да опозная и същността на белетрестичния й принос, откъдето започна и срещата ми с „Глухарчето“.

Анастастия е младо момиче, току-що завършило училище и облагодетелствано със стабилност, която липсва на множество от връстниците й в лъкатушещия път към младостта. Това, което се случва, ще покруси всички нейни близки, но най-вече най-добрата й приятелка Вангелия. Сия се самоубива по напръв поглед неясни за никого причини - тя е жизнерадостна, грабеща с пълни шепи от живота девойка, която побира цялата вселена в младото си същество. Точно тук идва всеобхватния мистичен характер на романа - душата на мъртвата сякаш намира полет и сянката й се вселява в най-ближния й човек. Всичко, което се случва в живота на Вангелия е призив на всемогъщието на плетката Сия=Анги.

“Покойници, будилници на съвестта ни. Всичко ще рухне, ако вие, нашите мъртви, не го крепите на своята бяла, пръсната по вятъра пепел. Ще се разхлопат и раззинат вратите на света и ще пуснат срещу нас всичко опустошителни вихрушки, всички разрушителни стихии, ако не ги държите залостени вие с птичите си ключици.”

Блага Димитрова сътворява едни от най-хармоничните и внушаващи картини, подвластни на естетиката и тъждествени на всичко,което наричаме изящно изкуство, посредством великолепието на българското слово. В „Глухарчето” са поместени спомените за многото любови. Чистата, свята и непринудена между две сродни души. Любовта към изкуството, културата и възхваляването на свободния дух, греещи най-ярко във времена на морално и духовно кощунство. Любовта към родителите, вечните спътници, които „ни помагат дори с грижите, които ни създават.“ Любовта към всичко живо, преправяща ни път през урвите на битието и небитието.

„Щом праисторическа пчела се опазила в кехлибар, защо да не е възможно един човешки глас да се съхрани в раковината на нечие особено възприемчиво ухо? Душата е безсмъртна и нейният съкровен израз е гласът. Не думите, а отвъд тях - недоизреченето, загатнатото, смехът… И мълчанието.“